ВИЗАНТИЯ

Византийската империя, просъществувала от 395 до 1453 г., е наследник и на Римската империя, и на Елада (древна Гърция). Начало на държавата е било поставено през 395 г., когато след смъртта на император Теодосий І Римската империя била разделена между двамата му синове. Аркадий получил Източната Римска империя със столица Константинопол, която по-късно започнали да наричат Византия. Хонорий получил Западната Римска империя със столица Рим. Западната Римска империя бързо обедняла и западнала. Срещу нея били насочени нападенията на “варварите” откъм север и изток. Упадъкът на Западната Римска империя завършил с превземането на Рим от визигота Одоакър през 476 г. Византия просъществувала повече от 1000 години. До средата на ХІ век, когато мощта й отслабнала, Византия била една от водещите цивилизации на планетата.

Жителите на Византия наричали себе си “ромеи” (римляни). Те се отличавали от жителите на Западната Римска империя най-вече по две неща: изповядвали източноправославната християнска религия; говорели предимно гръцки, а не латински език, като в големите културни центрове (Атина, Александрия, Антиохия, Бейрут, Газа и др.) гръцкият се наложил като език на образованите хора.

През над десетвековното съществуване на Византия границите й непрекъснато се променяли. В периода на най-голямо териториално разширение се е разпростирала върху Мала Азия, Балканския полуостров, Сирия, Палестина, части от Армения и Месопотамия, Египет, северните части на Африка, южните части на днешна Испания, Апенинския полуостров. В други моменти от историята е заемала само няколко малки области около Константинопол.

В продължение на векове византийската държава била най-мощната и влиятелна в Европа и Близкия Изток. Заслугите й към света са много. Учените съхранили античната литература (на древна Елада и Рим) през тъмните векове на Средновековието. Юристите и държавниците доразвили римското право и създали сборници съз закони, които послужили за образец на законодателството на много държави. Хората на изкуството създали характерни стилове в мозайките, живописта и куполната архитектура, които оказали културно влияние във всички балкански държави, Италия, Испания и Русия. Държавната религия на Византия – източноправославното християнство – станала водеща на Балканите и в Русия.

Първият период от византийската история – от разделянето на Римската империя до 659 г. – се смята за епоха на възход за държавата. През това време се изградил обликът на империята. Територията й обхващала над 700 000 кв.км. В пределите й влизали Балканският п-в, Мала Азия, островите в Егейско море, Египет, Палестина, части от Арабския п-в, Армения и Месопотамия. Това било причина и за разнообразния етнически състав на империята.

Императорът бил върховен владетел на държавата, съсредоточил в ръцете си големи правомощия във всички сектори на управлението. Имал право сам да твори закони. Бил върховен главнокомандващ на армията. Притежавал решаваща и последна дума при важни съдебни дела. По негова инициатива били свиквани църковните събори, с негова намеса били предприемани мерки за укрепване на църковното единство, за преследване на еретици и езичници. Той бил най-крупният земевладелец, получавал сумите от търговските мита, негова собственост ставало имуществото на осъдените за различни престъпления лица. Макар че на теория императорската титла била изборна, владетелите се стремели приживе да осигурят властта за своя син или друг наследник.

На второ място след императора като важен фактор в управлението на страната идвал сенатът. С времето обаче правомощията на императора все повече се увеличавали, а ролята на сената намалявала. Той имал право на законодателна инициатива, а също и да разглежда някои съдебни дела, препратени му от императорския съд.

Огромната по размери империя, разположена на три континента, населена с различни племена и народности, трябвало да бъде ръководена и контролирана от силен управленски център. Това била столицата Константинопол, където се намирал дворецът на императора и най-висшите граждански и военни сановници. Пръв между тях бил префектът на града, наричан по-късно с гръцкото название “епарх”. Той се грижел за реда в столицата, за благоустройството и за снабдяването на гражданите с продоволствия. Изпълнявал ролята на върховен столичен съдия. Друг висш сановник бил магистърът на официите. Той бил началник на отделните ресори на управлението. Една от главните му задачи била да води външната политика, да приема и изслушва пратеничества. Разполагал с голям брой (до 1200 души) служители. Под негов надзор била цялата дворцова канцелария. Важна била функцията на квестора. Той бил вещ юрист и обикновено законите се съставяли под негова редакция, а императорът само се подписвал под тях. Освен гражданските управленчески структури, в Константинопол се намирали и двама висши военни. Единият бил главнокомандващият пехотата и пръв заместник на императора, а другият командвал конницата. Всички тези сановници се назначавали пряко от императора.

Напрегнатата външна политика и честите войни принуждавали византийските управници да поддържат многочислена армия. Част от войниците били професионалисти и службата им траела 24 години, след което се уволнявали и получавали парична сума, а службата им се поемала от синовете им. Други войници били набирани измежду различните “варвари” под формата на наемници или съюзници (федерати). Имало и войници – доброволци. Войската се попълвала и чрез принудителен набор на цялото население, годно да носи оръжие, с изключение на някои освободени от това задължение. Войската се деляла на две групи. Повечето войскови части били разположени край границите, откъдето идвало названието им – лимитанеи. Останалите се намирали във вътрешността на страната.

Културата на ранна Византия била на по-високо ниво, отколкото на останалите европейски държави от онова време. Империята се развивала като естествен продължител на постиженията на античността в областта на науките, философията, литературата, съчетани с християнската религия и светоглед.

В много градове и дори в някои села имало училища, в които децата можели да получат елементарни знания. В по-големите градове съществували и висши школи за получаване на по-добро образование. Децата тръгвали на училище на седем, а понякога на пет или шест години. За три години се научавали да четат и пишат на преобладаващия в страната гръцки език, учели смятане, пеене, история. Изучавали както църковни, така и светски четива. След това преминавали в по-горен отдел, където под ръководството на добре подготвени учители изучавали граматика, антична литература и историография, риторика и философия. Част от обученето по философия били науките аритметика, геометрия, музика, астрономия, логика и етика.

Наред с общообразователните училища работели и някои висши школи. В едни от тях се изучавала предимно медицина, в други право, в трети философия. Към някои манастири имало и религиозни училища.

Един от най-великите владетели на Византия бил император Юстиниян І (527 – 565). Той успял да завладее от варварите почти всички територии, които те били отнели от Зепадната Римска империя. В Константинопол предприел мащабно строителство, което го направило най-великолепния град за своето време.

През първите години във Византия съществували и вътрешни, и външни конфликти. Варварски племена, стремящи се към земя и власт, пресичали границите й през V век. Вандалите нахлули във Франция, Испания и Северна Африка. Тяхната атака срещу Рим през 455 г. била толкова дивашка, че “вандал” станало синоним на “зъл и нецивилизован разрушител”. Визиготите нахлули в Италия през 409 г., а по-късно завзели Франция и Южна Испания. Остроготите също завладели части от Италия, покорявайки Равена през 490 г. Хуните атакували самия Константинопол, но не постигнали успех, защото чума покосила армията им.

Отначало Византия се опитала да поддържа външен мир. Император Теодосий ІІ (408 – 450) изпратил на кан Атила злато в замяна срещу мир. По това време били построени и първите защитни стени около Константинопол.

Докато завоевателите били външна заплаха за Византия, вътрешният мир бил нарушен от религиозни спорове. Различни ереси намирали последователи; техните идеи, различни от официално приетите, пораждали разгорещени спорове и между свещенослужители, и между миряни. Особено силен конфликт, под чийто знак преминала почти цялата ранна история на Византия, се разразил по въпроса за същината на Светата троица и по-специално са природата на Христос. На църковния събор в Никея била приета догмата, че Христос е съчетание на бог и човек. На тази догма били противопоставени две нови, противоречащи си тълкувания – на несторианци и монофизити. Според несторианците Христос се е родил като обикновен човек, а божествена същност е получил след смъртта си. Монофизитите пък учели, че у Христос има само една форма – божествена. Първоначално споровете се водели на чисто религиозна основа, но постепенно придобили и политическо значение. Например в Египет и Сирия довели до продължителен конфликт с централната власт.

Юстиниян І станал император през 527 г. и управлявал до 565 г. Съпругата му, императрица Теодора, управлявала заедно с него до смъртта си през 548 г. Юстиниян изградил Константинопол като град, прословут със своите куполни църкви, дворци, хиподруми. Към края на царуването му градът бил обграден с дълга 15 км крепостна стена. Край широките му улици се редели сгради от мрамор и алабастър. Стоки от всички посоки на света се продавали в столицата: от запад – гръцка коприна, пурпурни дрехи и злато; от изток – индийски подправки, билки и скъпоценни камъни; от север – кожи, мед и восък; арабска коприна от юг. В самия Констонтинопол се произвеждали бижута, тъкани от златен брокат, резбована слонова кост и пищни бродерии.

По това време били изградени нови дворцови сгради, които заедно с построените от Константин Велики дворци заемали огромно пространство и представлявали архитектурен комплекс от различни по външен вид и функционално предназначение сгради: жилища на владетеля и дворцовата охрана, тържествени зали за приеми, църкви, параклиси. Тук били разположени императорските ергастерии (големи занаятчийски предприятия), от които най-ценни със своето производство били работилниците за скъпи копринени тъкани.

Един от най-внушителните архитектурни паметници от Юстинияново време е огромната цистерна за вода, наречена по-късно “хиляда и една колони”.

Хиподрумът бил най-голямата обществена сграда – 170 м дълъг и 40 м широк и побирал хиляди зрители. Византийците се събирали там, сядали под копринените сенници и гледали надбягвания с колесници, жонгльори, различни циркови номера и бой между диви животни. Те се наслаждавали на триумфалните процесии на пълководците, които раздавали на тълпите от военната си плячка. Тук се извършвал и изборът на нов император.

В този град на църкви най-величествена била катедралата “Света София”. Проектът бил на прочутите архитекти Антимий от Талес и Исидор от Милет. Особено впечатление прави куполът с диаметър 31 м и височина 54 м. Самата сграда е с дължина 77 и ширина 72 м. Строежът приключил през 537 г. Вътрешната украса е пищна, изработена от цветен мрамор, злато, сребро и цветни мозайки. След падането на Константинопол под властта на турците мозайките били замазани, но в наши дни, след превръщането на сградата в музей, голяма част от тях за разкрити.

Изкуството на мозайката е типично за визанийската култура. Характерни са портретите – мозаечни и живописни. Византийските художници били известни също с илюстрованите ръкописи, предметите от сребро и слонова кост, със скулптурата.

Константинопол е бил космополитен град, дом не само за римляни и гърци, но също и за евреи, араби, перси, хуни и скандинавци (те наричали града “Миклагард” – Град на очарованието). Възходът на християнството обаче довел до преследване на тези, които не спазвали каноните на източното православие. След 391 г. практикуването на нехристиянски религии било забранено със закон.

Император Юстиниян І наредил да бъдат събрани, систематизирани и записани всички действащи закони. С тази задача била натоварена специална комисия, ръководена от юриста Трибониан. Така през 529 г. бил завършен “Кодекс Юстиниянус”, който е основа на законодателството на европейските държави.

През 532 г. царуването на Юстиниян било застрашено от бунта на стотици хиляди граждани, известен като въстанието “Ника”(на името на богинята на победата Нике), описан подробно от историографа Прокопий Кесарийски. Главна причина били насилията и злоупотребите на двама висши константинополски сановници – префекта Йоан Кападокийски и квестора Трибониан. Към това се прибавила растящата ненавист на партията на “зелените” по повод на някои действия на императора, които накърнявали нейните интереси. Негодуванието набирало сили и на 11.І.529 г. раздразнените тълпи се вдигнали на открита борба. Към тях се присъединили и привърженици на “сините”. Юстиниян напразно се опитал да успокои разбунтуваните поданици, като уволнил Йоан Кападокийски и Трибониан. По улиците започнали ожесточени боеве, разрушена била градската тъмница, избухнали множество пожари. Юстиниян не изгубал властта си само защото императрица Теодора отказала да се предаде. Чрез подкупи (изпитано оръжие на византийската дипломация) дворцовият съветник Нарзес всял разцепление сред въстаниците. Възползвайки се от това, императорските военачалници Велизарий и Мунд проникнали в хиподрума и започнали поголовна сеч сред събраното там множество. Загинали 30 000 души.

Следващият велик византийски император бил Ирклий (610 – 641). Той също водил успешни битки срещу враговете си. Трябвало да се справя с нахлувания на араби, авари, славяни, българи и перси. Военната му организация се основавала на нова система, основана на т.нар. “тема”. Първоначално с името тема била означавана отделна войскова единица, а по-късно – областта, в която тази единица била разположена. Територията на Византия била разделена на теми (първите били в Мала Азия), които се управлявали от стратези. Стратегът бил главнокомандващ на темата, но оглавявал и гражданската администрация. Във всяка тема на войниците била давана земя. В замяна всеки от тях трябвало да предостави човек, кон и оръжие, когато му бъде поискано от управителя на темата. Земята се наследявала, а заедно с нея и задължението за участие в армията. Така се създало съсловието на стратиотите, които станали основата на визанийската армия.

През годината, когато се възцарил Ираклий – 610 – пророкът Мохамед започнал да проповядва между арабите една нова религия, наречена ислям. След 634 г. надигащите се ислямски държави започнали да застрашават Византия. Войните между ромеи и мюсюлмани се превърнали в “свещени войни” между друговерци. Византийските войски сега отивали на поход с икони, на които били изобразени свещени християнски символи и гледали на тези икони като на защита по време на бой.

От средата на VII век историята на Византия навлиза в нова фаза на развитие. Византия не била вече световна империя, а държава с основно ядро Мала Азия и южните части на Балканския полуостров. След загубата на азиатските си провинции – Сирия, Месопотамия, Палестина, Египет – държавата изгубила ориенталския и космополитния си облик, като придобила подчертано европейски вид с преобладаващ гръцки елемент. Арабите обсаждали Константинопол през 674 и през 717 година. Славяните, а след това българите завладели по-голямата част от византийските земи на Балканския полуостров. Същевременно се променил и етническият състав на империята. В балканските владения на Византия се настанили голям брой славянски племена. В големите градове се заселили значителен брой арменци и евреи. Самите византийци се наричали вече не само “ромеи”, а и “гърци”. Гръцкият език заменил латинския като официален и държавен. Владетелят бил наричан вече не с латинските “император”, “цезар”, “август”, а с гръцкото “василевс”.

Със загубата на територии Византия загубила и много големи градски центрове в Азия и Африка – Антиохия, Бейрут, Дамаск, Газа, Едеса, Александрия. Отпаднали и немалък брой градове на Балканския полуостров при нахлуването и заселването на славяните. Много от градовете, особено в земите между Стара планина и Дунав, били така разорени, че престанали да съществуват. Империята била обхваната от общ икономически упадък. Намалял обемът на външната и вътрешната търговия, по-малки били и паричните потоци. Упадъкът се забелязвал дори в столицата. Все по-ограничено било каменното строителство по градоустройствен план с широки улици и форум, влошили се хигиенните условия.

Император Лъв III (717 – 741) успял да отвърне на арабските нападения през 718 и 740 г. Неговият син и наследник Константин V Копроним (741 – 775) също отбелязал победи над външните врагове през своето царуване. Той завладял отново Сирия, а през 746 г. и Кипър.

Едно от най-интересните явления в историята на Византия е иконоборчеството. В основата му лежи убеждението, че да се почитат икони е в разрез със бибейската забрана “да не се правят кумири”. Неговото начало поставил император Лъв III със серия изказвания против иконопоклонничеството през 726 г., а по-късно издал и указ да се свалят иконите от стените на храмовете и да се унищожат.

Политиката на иконоборство била смекчена по времето на Лъв ІV Хазарски, благодарение и на неговата съпруга императрица Ирина, а при следващия император Констанин VІ настъпл обрат. Владетелят бил малолетен и фактически управлявала Ирина. На църковен събор в Никея през 787 г. бил възстановен култът към иконите, църковните имоти –върнати, а църквта получила данъчни облекчения. Иконоборците обаче все още били силни. На два пъти били правени неуспешни опити за преврат срещу императрицата. Тя обвинила сина си в заговор в полза на враговете й и наредила да го ослепят. Заради делата си в полза на църквата след смъртта й била канонизирата (провъзгласена за светица).

Ирина била свалена от власт с преврат. Император станал Никифор І Геник, който бил организатор на преврата. Той бил привърженик на иконоборството и отнел привилегиите, дадени от Ирина. Тази политика продължили и следващите владетели Лъв V Арменец и Михаил ІІ. Михаил ІІ имал обаче да се справя с по-голям проблем – бунта на Тома Славянина. Въстанието отначало било успешно. Бунтовниците дори обсадили Константинопол. На помощ на императора се притекъл кан Омуртаг. Въстаниците трябвало да вдигнат обсадата, а по-късно били разбити.

Този бунт накарал иконоборци и иконопоклонници да се обединят. Сега техен враг останали павликяните. В започналите гонения загинали около 100 000 души, а имуществата им били конфискувани в полза на държавата.

Коронацията на Василий І Македонец през 867 г. поставила началото на дългото управление на Македонската династия. След убийството на Михаил ІІІ, Василий І осигурил приемствеността на короната за своите наследници.

Под управлението на Македонската династия византийските войски завоювали победи над арабите на юг и над българите на север. През 880 г. Василий І завоювал Италия и преустроил имперската армия и флота. През 976 г. на власт дошъл двадесетгодишният Василий ІІ.

Неговата победа над българите след двайсетгодишна военна кампания и заповедта му да бъдат ослепени 15 000 български военнопленници му спечелии прозвището Българоубиец. През 1018 г. византийците завоювали победи над ломбардите и норманите в Италия, завладели и последните български земи.

По времето на Македонската династия византийската църква направила голяма крачка по пътя на въвеждането на други народи в християнската вяра. Тази мисионерска дейност разпростряла византийското влияние на Балканите и в Русия.

Във Византия продължили да процъфтяват изящните изкуства и поезията, съставяли се енциклопедии, антологии, изследвания на класически гръцки и римски текстове и историографии. През 1045 г., при царуването на Константин ІХ Мономах, константинополската школа била преустроена във висше училище с два отдела – юридически и философски. В църковната архитектура получил напълно завършен вид канонът, който определял къде и какви изображения да красят стените на храмовете. Основна роля играела представата, че църковният купол е символ на небесния свод, към който трябва да отправят молитвен взор богомолците. В центъра на купола бил изобравяван Христос Пантократор, пред чиито всевиждащи очи лежи целият свят. По-надолу следвали изображенията на ангелите, пророците, апостолите, четиримата евангелисти и различни библейски сцени.

Македонската династия развила Кодекс Юстинианус, заличавайки и последните следи на републиканския сенат. Централизирана и силно ритуализирана бюрократична система помагала на императора да контролира и развива международните и дипломатически връзки. През двадесетте години на ХІ век Византия достигнала върха на своето развитие.

Времето от 1025 до 1453 г. е период на упадък на Византийската империя и на окончателното й разпадане. Загубата на територии и вътрешните разногласия били удари, от които империята не могла да се възстанови. Появили се и нови врагове в лицето на печенегите от север и на селджукските турци от изток, а също норманите и славяните от запад. През 1064 г. унгарците завладели Белград. През 1071 г. турците победили в битката при Манцикерт, с което приключило доминирането на Византия в Мала Азия. През същата година Византия изгубила от норманите и последните си земи в Италия.

Вътрешната политика на Византия допринесла за нарастващата слабост на страната. След смъртта на Василий ІІ през 1025 г. тринайсет императори се изредили на престола за 55 години до 1081 г. Възцаряването на Алексий І Комнин през 1081 г. възстановило донякъде стабилността в Константинопол. През следващите стотина години (до 1185 г.) управлявали Комнините.

През 1054 г. настанала окончателна схизма (разделяне) между православната и католическата църква. Ръководена от папа Лъв ІХ и кардинал Хумберт – папски легат в Константинопол –римокатолическата църква отлъчила главата на източноправославната църква, патриарх Михаил. В отговор император Константин ІХ Мономах свикал църковен събор, който постановил да бъде анатемосан папа Лъв ІХ.

Кръстоносците, подтикнати от римокатолическата църква, подкопали основите на византийската мощ още повече. Когато по време на първия си поход през 1095 г. кръстоносците преминавали през земите на Византия, имало сблъсъци между войските и местното население. Император Алексий І Комнин предоставил продоволствие за кръстоносната армия, а в замяна получил обещание, че ще му бъдат възстановени всички бивши византийски територии, които кръстоносците успеят да завоюват от турците. Това обещание обаче не било изпълнено. Напрежението между Византийската империя и Свещената Римска империя било подхранвано от липсата на съгласие за търговските права в Средиземноморието, което довело до война с Венеция през 1171 г.

През 1185 г. император станал Исак Ангел, който поставил начало на династията на Ангелите. Този род управлявал империята в продължение на двадесет години, които се оказали съдбоносни и завършили с трагичен за империята край. По време на четвъртия кръстоносен поход, започнал през 1202 г., кръстоносците нахлули във Византия. На 13.ІV.1204 г. те завладели Константинопол. След безогледни грабежи и разрушения рицарите основали Латинската империя. Пръв латински император станал граф Бодуен дьо Фландр (Балдуин Фландърски). Тази така наречена империя се простирала само на територията на Константинопол. Част от земите на Македония пък били обявени за Солунско маркграфство начело с Бонифаций Монфератски, а в Пелопонес възникнало княжеството Морея или Ахея, управлявано от династията на Вилардуен.

Краят на Византия не бил още дошъл. Верните поданици на Византийската империя се установили в Мала Азия, Гърция и по южните брегове на Черно море. Така възникнали три отделни гръцки държавни образувания – Епирската държава, Никейската империя и Трапезундската империя. През 1261 г. император Михаил VІІІ Палеолог влязъл с войските си в Константинопол, без да срещне особена съпротива, с което сложил край на Латинската империя и възстановил Визания. Неговото царуване поставило началото на династията на Палеолозите, която управлявала до края на съществуването на държавата.

Последвал финалният разцвет на византийската култура. Източноправославната цървка, сега вече независима от римокатолическата, си завоювала престиж и авторитет. Всички църковни водачи на източноправославните държави се подчинявали на константинополския патриарх. Бил възстановен и интересът към изкуствата, особено мозайките и живописта.

От 1341 до 1347 г. гражданска война разрушила това, което било останало от византийската икономика и от въртрешния мир. През 1341 г. деветгодишният син на Андроник ІІІ Палеолог станал император под името Йоан V Палеолог. Двама от регентите – Йоан Кантакузин и Алексий Апокавк – започнали помежду си борба за трона. Последвалата гражданска война довела до победа на Йоан Кантакузин, но на голяма цена. Империята била разорена от войната и разкола в църквата, както и от новите атаки на сърби, турци и генуезци. Към 1400 г. държавата се състояла само от земите около Константинопол, Солун и част от Южна Гърция.

Краят на Византийската империя настъпил през 1453 г. След двугодишна подготовка, на 4.ІV.1453 г. многобройната войска на султана на Османската империя Мехмед ІІ обсадила Константинопол. Важно за защитниците на града било да не допуснат турските кораби в залива Златния рог, откъдето те биха могли да атакуват градските стени. За целта византийците си послужили с желязната верига, с която преграждали входа към залива в случай на опасност. Едновременно с това те насочили усилията си и към защита на града по суша. Но освен с огромната армия на завоевателите, византийците трябвало да се изправят и срещу нов вид оръжие – топове, изработени с помощта на западноевропейски майстори. Срещу щедро заплащане един унгарски майстор-леяр отлял и огромно обсадно оръдие, дълго 8 м, което можело да изстрелва каменни гюлета с диаметър над 1 м и тегло 545 кг. За да имат възможност за обстрел, турците изградили на европейския бряг на Босфора укреплението Румели хисар. Успели да вземат надмощие и по море – като не могли да преминат през веригата, пренесли корабите си по суша върху специална платформа от дървесни трупи, спуснали ги във водите на залива и започнали да обстрелват градските стени. Последният император, Константнин ХІ Палеолог, загинал в битката за защита на града.

Турците подложили града на тридневен грабеж. Християнския кръст на църквата “Света София” заменили с ислямски полумесец. Последните византийски владения паднали скоро след това: Атина през 1456 г., Мореа 1460 г. и Трапезунд 1461 г. С тях изчезнали и последните останки от Византийската империя. Въпреки това нейният принос към религията, изкуствата, архитектурата и политическата мисъл останали като наследство за целия свят.